Има една широко схващана народопсихология, която е наследена и култивирана най-вече в годините преди прехода. А именно – водата е дар Божи, тя вали, пада от небето, потича, и аз мога да си я ползвам и разхищавам, както намеря за добре.
В известна степен това може би е вярно, ако живеете в Патагония, и най-близката цивилизация е на стотици километри от вас. Тогава наистина се оправяте с това което падне от облака, и не дължите обяснение никому.
Водата обаче е публичен ресурс и изключителна собственост на държавата. За да стигне до чешмата и до дворното кранче на село, всички българи са платили висока цена във вид на публичните инвестиции в язовири, водопроводи, пречиствателни станции, резервоари и градска водопреносна мрежа. Тази вода вече не е само дар Божи, а скъп ресурс, достигащ до потребителите чрез изключително скъпа и тежка за поддържане инфраструктура.
Какво според вас се случва, когато на един от тези водопроводи или канали, или на една от тези язовирни стени, за които сме платили всички ние, един добър частен инвеститор реши да построи един добър ВЕЦ? Как преценяваме, като общество, колко пари да ни заплати този частен инвеститор, за да преминава нашата вода, от нашите съоръжения, през турбината му и да произвежда електричество?
Според разпоредбите на ЗРВКУ – Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, определянето на цената на водата, която ВЕЦ преработва и трябва да заплаща, се прави от ДКЕВР.
Колко ВЕЦ-а според вас са с определени от ДКЕВР цени, по които за преработват водата от нашите публични съоръжения и водопроводи?
Нула.
Определени цени за водоползване има само от басейновите дирекции за ВЕЦ-овете, които са изградени на собствени водохващания и завирявания по поречията на реките.
Всички останали, изградени на язовири и водопроводи, собственост на ВИК дружествата в МРРБ, НЕК – Язовири и каскади, Напоителни системи, и общинските ВИК дружества, до момента не са преминали под законовите разпоредби и цената, която да заплащат на собственика на водопроводите и язовирите, а това сме всички ние, не е определена от ДКЕВР съгласно закона.
В общия случай това означава, че цената на водата за ВЕЦ се определя в някое закътано кафене, между собственика на ВЕЦ-а и актуалния директор на съответното държавно дружество.
А още по-забавното е, че поради липсата на регулиране от страна на Комисията, частникът дори може и да не заплаща, тоест държавните дружества няма като какви да му взимат пари.
Защото нито Напоителни системи, нито Язовири и каскади, са лицензиран ВИК оператор по смисъла на ЗРВКУ, каквито отдавна е трябвало да станат, и не могат законно да събират приходи от продажба и преработка /ВЕЦ-овете не потребяват, водата само преминава през турбината/ на питейна и промишлена вода.
Тоест, освен че цената на вода за ВЕЦ-ове се определя на четири очи в кафенета, самото й събиране от страна на държавата е незаконно, в случаите с тези две дружества-мастодонти.
И тук не са виновни частниците, които са сложили едни турбини на нашите водопроводи, и ни продават скъпа зелена енергия, произведена от нашата вода. Могли – построили, дай Боже всекиму.
Тук въпросът е, че ДКЕВР упорито и системно отказва да влезе в определената си от закона роля, и да бръкне с пръст в кошера на водноелектрическите интереси.
Което отново ни връща на темата за яйцата.
Не е хубаво.
Но има за какво.
Георги Харизанов за Факти.бг
Публикации
